Слязох от автобуса и стъпих върху едни гладки камъни, които откриваха голям мегдан, наречен "Ортамезар". Отдавна бях чувал хората на село, особено учениците, да споменават този "Ортамезар" - на мене ми звучеше като "Сезам-Сезам" от една приказка. Това ли било "Ортамезар"? О-о-о... Пък аз си представях нещо много по-голямо и лъскаво. Между камъните - черна кал от прахта и маслата на автобусите, пристигащи тук от селата, фъшкии от файтонджийските коне, разсипани тук-таме чушки и домати. Огледах се и видях старинна сграда с надпис "Баня", други къщи, някаква чудновата каменна постройка със заоблен покрив и тесни прозорчета, дюкяни, кръчма, фурна и градина.

Тръгнах аз да обикалям и разглеждам този "Сезам-Мезар": мургави хамали със сламени самарчета на гърба, черни файтони, продавачи на печена тиква и сладолед, пред фурната един се развикал: "Топли гевреци! Топли гевреци!" От банята излизат розовобели градски жени с пъстри рокли от басма, а милиционер с новичка униформа им подхвърля някакви неясни за мене шеги. Деца носят черен типов хляб, отчупват си и мляскат, и ме оглеждат, оглеждат, а аз пък оглеждам тях: някои имат много черни и къдрави коси и очи като на светците от иконите. Хамалите си говорят на турски, един от тях носи огромен пълен чувал и очите му са изпъкнали, та чак ще изхвръкнат; след него подтичва дебел възрастен човек с бяла риза и потна плешива глава. Дребно конче тегли каруца, натоварена с въглища. Чужд град, чужди хора, чужд свят. Дали да се връщам веднага на село? Но какво ли има на другите улици и площади? Какво ли пък се крие вътре в къщите и магазините, във фабриките и гимназиите, в кината, театрите и библиотеките?

Най-напред да намеря майка и татко.

Знаех, че живеят в старата квартира на бате Пейчо на улица "Оборище", но къде е тази улица, къде е къщата и как да стигна дотам - не знаех. Бате Пейчо учеше занаят при някакъв дърводелец и аз случайно бях чул от баща му, чичо Вълю, че работилницата била близо до Стария мост в "Кършияка".

Приближих се много притеснен до милиционера пред банята и го попитах:

- Извинявайте, как мога да стигна до Стария мост?

Милиционерът ме изгледа високомерно и подигравателно, но ми обясни:

- Тръгваш натам, сетня свиваш наляво покрай пазаря, сетня направо покрай "Панаир хан", кацата на братя Соколови и жъ гу видиш.

Стори ми се, че милиционерът е от нашето село или поне от някое съседно. Това много ме окуражи.

Стигнах до пазара. Още в началото му трябваше да се поспра, за да разгледам птичките. Глей ги тия граждани: пойни птички продават! Не вярвах на очите си. Зелени папагали, жълти канарчета, качулати гълъби и разни други, каквито не бях виждал нито в гората, нито в детските книжки. Гледах с отворена уста и слушах как продавачи и купувачи се пазарят, като единият хвали, а другият намира кусури на птиците. Аз не виждах никакви недостатъци и ако имах повече пари, веднага щях да си купя един синкав гълъб, който ме поглеждаше въпросително. Ама как да го купя - може парите да ми потрябват за връщане. Веднага разбрах, че в града парите са много по-важни, отколкото на село.

Продължих през пазара и разглеждах чушките, доматите и картофите - тях си ги знаех и можех да им намеря кусурите, но не ми беше това работата. Стигнах до грънците и стомните. Как да не ги разгледам най-подробно? Всички онези грънци от каруците, теглени от планински кончета, дето всяка есен минаваха през село, не струваха пет пари пред тези тук. Ех, да можеше да ги види баба! Имаше най-различни: и с глеч, и без глеч, и зелени, и жълти, нашарени, всякакви форми и големини. Бърдучета и окарини - на тях пък кой можеше да устои? Стиснах парите в джоба, сякаш се опасявах, че сами ще хвръкнат към кесията на грънчаря...

Ето го и хана. Надзърнах в двора, където имаше няколко разпрегнати каруци. Конете скубеха сено от раклите. Хубави коне, почти като нашия Арап.

Това пък сега трябва да е кацата на братя Соколови. Загърмяха мощни мотори. Трупаше се доста голяма тълпа, повечето бяха деца и младежи. Имаше и селянчета като мен, с торбички, някои бяха с бащите си и те им купуваха билети от дървена барачка с надпис "Каса".

Преодолях и това изкушение и стъпих върху паветата на Стария мост. Тук пък се зазяпах по Марица. Голяма река, голямо чудо! Водата не беше дълбока, но си личеше, че когато приижда напролет, стига и до двата бряга. Личеше и докъде е достигала на височина по каменните подпори. Рибари хвърляха въдиците си направо от моста. Спрях се да гледам как ще уловят някоя риба. Чаках, чаках, но изгубих търпение и продължих по пътя си.

Там, където се сливаха две добре павирани улици и на сини табелки пишеше "Карловска" и "Брезовска", видях дърводелската работилница. Спрях се до струпаните на тротоара дъски и ми замириса на чамово дърво и туткал - също като в работилницата на дядо Драган Донев в моето село. Познатата миризма ми даде смелост и аз влязох вътре. Имаше само един човек, който рендосваше дъска и по дрехите, по такето и дори по веждите му се белееха стърготини и стружки.

- Какво има, момче? - попита ме строго. - Да не искаш да ставаш чирак? Малък ми се виждаш още...

- А, не, не! - побързах да го успокоя аз. - Ами няма ли тука един батко, Пейчо се вика, той е от нашето село.

- Пейчо работи при мене. Само че днеска съм го изпратил по една работа на адрес. Ако искаш, сядай отвън на дъските и го чакай, той трябва да се върне за обяд, мрежата и канчето с храната му са тук.

- Ами добре, да почакам отвън, ако не преча.

Седнах върху дъските и гледах улицата, по която минаваха хора, леки коли, конски каруци, по едно време бавно премина платформа с тютюн, теглена от яки едри биволи от непозната за мене порода, по-други от нашенските. Тук и биволите им са различни, помислих си. И дърводелците са някак по-важни, и минувачите бързат, и колоездачите с лъскави щипки на крачолите са контета и се превземат като циркаджии.

Дърводелецът изглежда ме беше забравил - като излезе след около час, изненадан ме попита:

- Ти още ли си тук? Що не идеш някъде, па да дойдеш сетне пак?

- Не познавам града и може да се изгубя.

- Ами! Няма да се изгубиш. Тръгни през моста, върви направо по голямата улица и ще стигнеш до "Джумаята". Разгледай витрините и се върни по същия път, без да се отклоняваш към "Капана". Има още цял час време, додето се върне Пейчо.

- Добре. Само да не се разминем нещо. Кажи му да ме чака.

- Бъди спокоен.

Когато минавах обратно по моста, един от рибарите тъкмо издърпваше въдицата и аз видях как откачваше от кукичката мятаща се черна рибка. "Попче!" - възкликна един от зяпачите. За пръв път чух да казват на рибата "попче" и това ми прозвуча странно, подигравателно, грозно. Обърнах глава да не гледам как се мъчи без въздух живата твар, а въдичарят оглеждаше с гордост своята публика.

Вървях бавно и разглеждах витрините с платове, обувки и ризи, спрях се по-дълго пред сладкарница с разни пасти и баклави, за които бях чувал, но никога не бях опитвал. Редяха се на опашка за боза - виж, бозата я познавах, защото през селото ни понякога минаваше бозаджия с гюмче и викаше високо: "Айде на сладката боза!" Дали да не си пийна една боза? И тъй като бях много жаден, наредих се на опашката, но не смеех да се доближа съвсем до човека пред мен, та оставаше половин крачка разстояние. Дебела жена се изпречи, вмъкна се в разредената опашка и ме изпревари, а нейни познати й подадоха пари и след малко тя започна да купува много чаши. После някой каза: "Пази се, момче! Зареждаме!" и аз трябваше да се отдръпна. Когато стигнах до тезгяха, продавачката обяви: "Бозата свърши!"

Излязох от сладкарницата с буца, заседнала в гърлото ми. Познаха, че съм от село, мислех си, и затова ме изпревариха, затова ме накараха да се отдръпна и после излъгаха, че бозата свършила. Гражданите са хитри и лакоми, тук ще си умра гладен и жаден. Добре че си имам малко ядене в торбичката...

дожаля ми за момченцето, моят Ванко е такъв свит и срамежлив, хем граЦко чадо се явява

На колко години е моят адаш? Не се притеснявай - ще се промени. Но ще си остане чувствителен (като майка си).

ще навърши 12 през ноември, като беше малък пишеше, малък - на 6 - 7 години беше, има много любопитни историйки, дори са публикувани в хулите повечето с ник van-ko
като тръгна на училище и загуби интерес - към писането и отчасти към четенето

аз и не настоявам да се занимава, каквото му е на сърце

Сцената с момчето и бозата и мен ме умили. :)))
Сетих се как ходeх като дете винаги омазана със сладолед до ушите - толкова го обичах, че си купувах не по един, а по два, които изяждах наведнъж. Винаги взимах и от сметановия, и от шоколадовия. И бивах много нещастна, ако свършеше някой от тях преди мен. Хората тогава много се тълпяха за сладолед, той беше истински, а не от тия боклуци, които ядем сега. Може би от това и от преяждането му в детските си години сега да не видя сладолед. Но кой ли се интересува от моите брътвежи... :)))
Казах ли ти вече, че разказваш много хубаво?!!!