Баща ми напусна промкомбината в Генерал Николаево и си намери работа в града. Майка ми поработи едно лято в блоковете на текезесето и замина при баща ми. Идваха си рядко. Колкото да разпалят желанието ми да съм при тях, в Пловдив. Все отлагаха да ме вземат, защото било трудно да се намери голяма квартира, която хем да не е скъпа, хем хазаите да я дават на семейство с деца.

Така или иначе, аз вече се виждах в големия град - бяха ми обещали, само да се уреди квартирата.

Обикалях селото и го разглеждах, за да го запомня, защото татко казваше: "Тук вече няма живот!" Не бях сигурен, че някога ще се завърнем отново. Гледах отдалече нашата къща и ми се струваше, че тя е най-хубава: измазана в бяло отвън, рамките на прозорците боядисани със светлосиня боя, с широк прозорец откъм улицата, където баба поставяше най-хубавите си цветя. Не беше много голяма, казваха й "половин къща", защото по замисъл можело да се дострои още толкова, та да стане симетрична. Дядо Иван е имал намерение да я разшири някога. Но ето че синът, а и внукът му ще я оставят. Пак ми домъчняваше за дядо, за неговите недовършени планове и аз на ум повтарях онова съвсем детинско "Ех, дядо, дядо!"

Танко имаше леля в Пловдив и една седмица живя при нея. Като се върна, разказваше колко му е харесал градът. Марица била много голяма река, рибари с лодки ловели риба в нея, други хвърляли въдици от мостовете.Старият мост на улица "Карловска" бил най-интересен. Бунарджикът бил къде-къде по-голям от нашенската могила, цяла планина в сравнение с нея, какво съм му бил разправял... В Парка на свободата имало езеро с лодки за разходка - калеко му даже го повозил с една лодка. Видял и кацата на Братя Соколови - било нещо невероятно: движели се с моторите отвесно по кръга, без да падат. Той разказваше с такава гордост, че е видял всичко това преди мене, та аз едва не се разплаквах от завист...

И започнах да си кроя план:  ще отида при нашите в Пловдив, сам ще отида, без да знае баба; няма да ме върнат я; ще ми се карат, ще ме заплашват с наказания, но аз ще изтърпя всичко и дори да ме върнат насила обратно, ще съм видял вече града.

 Обмислих и подробностите на своето бягство. Денят трябваше да е делничен, работен, та ако не намеря квартирата, да потърся фабриката.

Преброих спестените пари в килера: достатъчно за автобуса, дори ще останат малко за градските рейсове, ако се наложи. Така-а... Сега дрехите: чистата фанелка, новите сандали, един пуловер, плетен ми от баба. Храната: един по-голям комат хляб, бучка сирене в дървените захлупци, две ябълки и... толкоз. Трябва да е леко, че ще обикалям из града цял ден.

Една торба от сандъка на мама в горната стая, торбата с шарките - зелено и червено, бяло и черно... Може да е селска, но това е - няма друга. Нека да е селска - та нали не крия, че съм от село. Всички нашенци така пътуват - с шарени торби.

Приготвих всичко и го скрих в килера зад калъпите на дядо под обущарската машина.

Легнах си рано, за да не се издам пред баба - тя познава по очите.

- Ти да не си болен? Толкоз рано лягаш... - забеляза баба.

- Не съм болен. Уморен съм.

Сутринта изчаках баба да отиде да дои овцете. Щом менчето издрънка до кладенеца, станах и бързо се облякох. Взех торбата от килера, като се ослушвах, за да чуя как баба се кара на овцете. Щом гласът се чува откъм дама, не може да ме види.

Тръгнах с най-спокоен вид. Видяха ме съседки. Но аз вървях така, както се отива сутрин на училище например.

На спирката една жена ме пита:

- Ти за града ли?

- Ъ-хъ. При майка и при татко.

- Ами баба ти знае ли?

Десетте божи заповеди. Нали скоро бях казал на баба, че ги спазвам. "Не лъжи!" Как сега да не излъжа? Изчервих се като двете ябълки в торбата.

- Знае...

Думата едва излезе от устата ми. Обърнах глава - да видя уж дали не се задава рейсът. А жената нещо промълви на себе си, но не разбрах какво.

За първи път излъгах. Помислих си: дано не се налага повече.

Пристигна рейсът. Хората се качваха. Последен се качих и аз. Платих билетчето и седнах на една седалка сам. Не исках някой дядо да ме заприказва, да ме заразпитва...

Торбата - между коленете, да не я забравя. Погледът - през прозореца навън, да не срещне очите на някой любопитен спътник.

Най-сетне автобусът тръгна. Оглеждах къщите, дуварите с лозунги за жътвата, черниците с орязани отдавна пръчки. Ето го и завоя, където лани бях се пльоснал по корем. "Ето тук се слиза, ако се отказваш" - сякаш ми прошепна някой.

Можех още да отида до шофьора и да го помоля да спре за миг, за да си сляза. "Забравих нещо много важно" - можех да му кажа. Но не помръднах.

Дали наистина не бях забравил нещо много важно?