Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.08.2008 21:15 - СКРИТАТА ГРАДИНА (откъси)
Автор: gor Категория: Изкуство   
Прочетен: 1045 Коментари: 1 Гласове:
0



 Поради дългото ми отсъствие сега ще ви почерпя, приятели, с по-голяма порция. Дано да ви хареса!

Баба беше недоволна от мен.

От няколко месеца бях почувствал нуждата да бъда свободен човек, да върша всичко, каквото ми хрумне, ей така - за опит.Опитвах всичко, което ми изглеждаше интересно. И по-рано бях любопитен, но първо исках разрешение от баба. А сега изобщо не й казвах нищо, сам си решавах къде да ходя и какво да правя. Свободата ми беше сладка като лъжичките мед в килера по-рано. Вече боледувах рядко, усещах сили в мускулите на краката и ръцете, под носа ми се появиха леки мустачки.

Дворът на училището беше място за подвизи и поражения: там ритахме топка, скачахме в трапа с пясък, правехме си турнири по борба, катерехме се по дърветата, провирахме се под телената ограда, без да докосваме теловете, уж че тече ток по тях...

В борбата ме побеждаваха някои мои връстници, защото знаеха заучени хватки, но в скачането и бягането аз бях пръв. Това ме издигаше в очите им и те ме приемаха като един от тях, забравяха, че съм вегетарианец, че влизам често в читалището с книжки под мишницата.

Аз бях доволен, но баба беше много недоволна от всичко това. Караше ми се за скъсаните и измърсени дрехи, за ожулените колена, за несвършената от мен работа по двора. А аз просто забравях за нейните заръки.

След случая с автобуса баба се оплакваше от мен и на дядо Стоян, и на чичо Вълю, и на някои съседки:

- Ще кажа на майка му и на баща му да си го вземат вече при тях. Не мога да го овардя!

Дядо Стоян беше строг човек с големи надвиснали вежди и аз се страхувах от него. Не бях го виждал да се смее. Вече не идваше у дома да слуша радио, та аз не можех и да му се подмажа, като нагласям станциите на къси вълни.

Чичо Вълю беше по-приветлив: като дялкаше нещо, си свирукаше и дори тананикаше една и съща песен. От него пък ме беше не страх, а срам.

И двамата казваха едно и също, но с различен тон:

- Бива ли така? Голямо момче си вече. Я да слушаш баба ти!

Аз отвръщах съвсем кратко:

- Добре.

И съгласието ми беше искрено, не лъжех. Но на другия ден събитията в училищния двор ме увличаха и аз не успявах да изпълня обещанието си.

Имаше дни, в които лошите дяволчета ме напускаха и аз ставах отново послушен, работлив. Пусках електрическата помпа до кладенеца и поливах всички овощни дървета, всички зеленчуци, които си бяхме насадили. Връзвах доматите, прекопавах картофите, оплевявах пипера. Не помня кога баба ме бе научила да върша тези неща. С наслада и трепет очаквах тя да ме похвали. Знаех си, че няма да пропусне да каже:

- Ти си ми пак доброто момче! Трудът краси човека. Така беше казал един голям човек, ама не помня кой...

- Кой може да го е казал, бабо? Я Лев Толстой, я Дарвин.

- Не бяха те. Както и да е... Човек трябва да спазва десетте божи заповеди, моето момче. Нищо че сега не се ходи на черква. Десетте божи заповеди си остават валидни.

- Ами че аз ги спазвам, бабо. Крада ли? Не крада. Лъжа ли? Не лъжа. Убивам ли? Не убивам. Нататък има едни смешни... Ха-ха-ха! Пък онова за ризата, бабо, не става: не съм видял някой да си даде ризата на ближния. Знаеш, че си имам само една риза и няколко фанелки.

- Ох, устатник такъв! Не може да го надгълчи човек - отвръщаше с усмивка баба. - На ти сега тези пари, днеска получих пенсията.

- За какво ми са пари, бабо?

- Да си купиш нещо. Знам ли какво? Бонбони, вафли, лимонада...

Взимах дребните пари без желание. Няма ли най-сетне да ги премахнат тия пари? Но все пак ги взимах. И почнах да ги събирам в една кутийка горе, в килера. Още не бях решил за какво ще ги използвам. Като дойде съборът, ще видя какво интересно ще продават амбулантните търговци и тогава ще реша. Някои момчета имат окарини, други свирят на устни хармонички... Но ще видим.

Сладостно беше не това, че баба ми даваше пари, а чувството, че ми е простила лудориите и отново се отнася добре към мене.

За няколко дни потъвах нейде - я в килера, я в скритата градина - и прочитах някой роман или сборник разкази. Учудваше ме тази невероятна магия: да се предаде с думи човешки живот, да се покажат страдания и мъки, а понякога, по-рядко, радост и веселие. Колко много нови думи срещах, но те ми ставаха ясни от светлината, която хвърляха върху тях познатите слова, цялото описание, общото настроение. Освен големите класици ми правеше впечатление и някакъв си Емилиян Станев, който знаеше много за природата и животните. Бре, откъде знае този човек какво си мислят вълците и лисиците! И уж всичко в природата ми е познато, пък той ми показва съвсем други, невидими за мен неща.

Някои пък пишат с ритъм и рими. Като Иван Вазов, но доста по-иначе от него. Те са поети, ха-ха! - значи някой ги е  п о е л  нагоре към облаците, за да погледнат отвисоко. Подобно на оня мой сън, когато стигнах по една сламка чак до рая. Кой може да ги е поел така нагоре? Нали вече е ясно на всички, че няма Бог, няма Рай? В някои стари книги тези думи се пишат с главни букви, но по сегашния правопис - с малки. А все пак тази странна подредба на думите, това замъглено виждане на света сигурно не може да стане без страхотно извисяване над равнини и планини. Поети... С някакви странни имена: Яворов, Дебелянов, Лилиев... В моето село хората се казваха Стоянов, Коев, Видев - най-обикновени фамилни имена. То затова и няма поети от моето село я... Какви ти поети с такива прости фамилии! От всичко прочетено и чуто, от всичко видяно и помислено аз забърквах в съзнанието си някаква мътилка, която ме караше да се качвам по дърветата и да издавам нечленоразделни звуци, несвързани думи - ни песен, ни плач - звуци и думи, които биха могли да се превърнат в стихове, ако знаех как става тая работа. Но аз не знаех. И нямаше кой и какво да ме поеме по-нагоре от върховете на дърветата. Та си оставах  н е п о е т ...

Но в скритата градина, в сеното, в клоните на крушата, в избуялата и некосена детелина аз четях - и мравки и калинки лазеха по страниците на разтворената книга. Така за мене четенето се преливаше със съзерцаване на живата природа. Четенето имаше ухание на крушов цвят, на смачкани треви, на маточина, дива мента, а понякога и на коприва. Но книгите разпалваха представи за невиждани неща - разбирах, че светът е много по-голям от всичките градини, взети заедно. И тази моя изоставена градинка, тиха, глуха, ожужена от пчелите, взе да ми се струва тясна. Все по-често си представях градовете и хората сред тях, влакове и самолети, дълги улици с витрини, театри и галерии, кина... Мислех си, че там е той, големият живот. Мечтаех си да опозная градовете не само на България. В книгите се споменават звучните названия на столици: Москва, Париж, Виена... Майчице, пък аз не съм бил още в Пловдив!



Тагове:   градина,   Откъси,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martiniki - ...изгуби се ти,
29.08.2008 23:24
черни гологане ;)))

"Колко много нови думи срещах, но те ми ставаха ясни от светлината, която хвърляха върху тях познатите слова, цялото описание, общото настроение..."

четене му е майката!

здравей!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: gor
Категория: Изкуство
Прочетен: 1904993
Постинги: 678
Коментари: 3016
Гласове: 17069
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031