Не смеех да се покажа на улицата с толкова рани, затова стоях по цял ден в скритата градина или на черницата. Понякога при мен идваше само верният приятел Танко. Той ми носеше новините за всякакви събития в селото: в долната махала поправили дървеното мостче над реката; нашите футболисти били тима на Пъдарско с осем на нула; едни хора искали да почистят Топчийски геран, за да поят там говедата, но не им разрешили; до Голямата могила изхвърлили два умрели коня и сега там се събирали големи орли с голи шии... Конете били умрели, защото карали от кариерата огромни камъни за строежа на новия мост. /Така говорели възрастните./

Аз се увличах в планове и мечти за бъдещето на това наше село. Говорех на Танко какво ще стане тук, а той добавяше или ме поправяше.

Разполагахме всичко, умалено, в границите на скритата градина, където някога уж бил Раят. В центъра ще има минерална баня, а над нея - културен дом с библиотека и кино. Отляво ще бъде новото училище с всякакви кабинети, а отдясно - магазин за всичко. Там, където е крушата, ще бъде болницата.

- Ще има ли цирк ? - попита Танко.

Аз се поколебах, но отвърнах:

- За нас най-важно е киното.

- А зоологическа градина? - поставяше нови проблеми Танката.

- Аз съм против. Как така ще държим животни в клетка? Трябва да има свобода, Танко, не само за хората, но и за животните...

-Ами с кво ще орем и ще караме камъни бе? Ако освободим животните...

- С трактори, с камиони... Всичко ще се върши с машини. Машините ще се развият дотолкова, че човекът само ще натиска копчетата.

- Ай стига бе! - не вярваше Танко, но в очите му блясваше огънче: дано да е вярно... - А ще има ли гробище?

- Чувал съм, че в някои страни умрелите ги изгарят и слагат праха им в кутийки, а кутийките стоят някъде в църквите.

Танко едва не хлъцна от изненада. После и двамата се замислихме, Танко гледаше известно време в една точка, след това тихо попита:

- Напълно ли умира човек?

Не знаех какво да кажа. Ако кажех "да" - за какво са нашите планове и усилия да променим нещата? И дали ще имаме достатъчно време да направим света наоколо такъв, какъвто го желаем? Ако кажех "не, не умира напълно" - хем щях да вляза в противоречие с материализма, за който толкова ни говореха в часовете по биология и физика, хем щеше да се наложи да отговарям на следващия логичен въпрос: Какво остава от човека? Душа ли? Ами! Душата е попска работа... Труден въпрос. А бе трябва да остава нещо от човека, как тъй ще изчезне напълно? Но пък човекът е човек, докато мисли, а мисли, додето е жив. Виж оная жена, лудата - тя не мисли, съзнанието й е повредено, все едно че е умряла, че душата й е умряла, а тялото още живее. Добре де, но и тя казва: "Аз", "Аз искам"... Щом казваш: "Аз", значи си жив, душата ти е жива.

- А? Кажи де: напълно ли умира човек? - настояваше Танко.

- Не знам бе, не знам... Стига си ме питал! - троснато отвърнах аз и той обиден замълча.

След дълга пауза продължихме.

Така-а... Всичко вече е построено, улиците са павирани и изчистени, всички огради са боядисани, навсякъде е лъскаво. С две думи: комунизмът е победил. Сега да видим  какво правят хората. Отиваме с Танко в Магазина за Всичко. Не носим никакви пари, но те не са ни нужни. Аз виждам една книга, за която съм чул по радиото, взимам си я, защото искам непременно да я прочета. Танко си харесва едно радио - те нямат радио в къщи - и си го взима. При изхода си взимаме по едно моливче и по една гумичка, за да пишем и да изтриваме правописните грешки... Всичко това е пуснато във върбова кошница и една контрольорка само хвърля поглед да види какво сме си харесали.

- Чакай бе - скептично ме прекъсва моят приятел. - Тя откъде ще знае дали ние заслужаваме тези неща?

- Вярно. Значи ние трябва да й покажем трудовите си книжки.

- Какви са пък тия "трудови книжки"?

- Работниците имат едни такива книжки, където пише откога работят и каква професия.

Този отговор напълно задоволява Танката.

Да вървим нататък. Оставяме си покупките - багажа де - вкъщи, обличаме си по-нови дрехи и отиваме на спирката. Пристига автобусът и ние се качваме без билети. Няма много хора, то и за какво ли да ходят в града, като тук си имат всичко. Шосетата са идеално прави и гладки, никакви завои, никакви дупки. Слизаме в града и най-напред отиваме в Бюро "Справки" да питаме кое къде се намира. Настаняваме се в хотел "Република" - пак срещу трудови книжки естествено. Питат ни дали сме гладни, но ние казваме: "Тц, закусили сме си у дома." И бързаме да разгледаме града отвисоко, от едно тепе /нещо като могила, но много по-високо/.

- Аз ще искам да видя Кацата на Братя Соколови! - твърдо заявява Танко и аз няма как да му откажа. Пък и на мене ми се ще да видя известните мотоциклетисти, които обикаляли, казват, по отвесните стени на огромна каца.

- Добре, Танко. Само че ние май забравяме едно важно нещо: дотогава ще са минали бая години и не знам дали Братя Соколови няма да са остарели и да са се отказали от моторите.

- О-о, ама толкова ли е далече този комунизъм бе? Щом те ще са остарели, значи и ние отдавна ще сме пораснали. И какво? Чак тогава ли ще стават всички тези неща?

- Така е, приятел. Търпение трябва...

- Търпение, казваш... Ами ако не стане тая работа? Ако умрем преди това?

- Няма да умрем преди това. Техниката напредва бързо.

Аз самият се съмнявах, че ще доживеем до комунизма, като гледах как някои хора крадат от кооперативното, но радиото говореше така, учителите ни говореха така, вестникът пишеше така... Пък и щеше да бъде справедливо и хубаво. А нали в толкова романи справедливото и хубавото накрая побеждава?

И ние запълвахме цялото пространство на скритата градина с красиви и измислени неща.

Продължавай да го публикуваш...Сигурна съм, че много хора го четат, докосвайки се до невероятната ти същност.
Пиша от позицията на човек, който е чел романа и те познава...Затова си позволявам да давам оценка...:)
Усмивки, с дъх на море и пеещ вятър...:))))

Бях чела добри думи за книгата и сега виждам, че по отношение на "Скритата градина" написаното е било съвсем точно /Другите похвалени произведения не съм чела още/.. Присъединявам се към подканата на anastasiia, поради което. Хубаво е да пуснеш още части и в нета.

Аз също съм тук и с интерес проследявам действието в романа.
Дами, радвам се да ви срещна при г-н Вълев!
Поздрави на всички!

Толкова се радвам, че попаднах тук! Благодаря на моята най-нова приятелка №3 /Г.Г./, която бе така мила да ме насочи към този блог...
Благодаря Ви, ГГ!
Колко нежност, колко лекота...
Чакам с нетърпение ...to be continued!

Г-н Вълев е известен поет, преводач и преподавател, създател на текстовете на някои от най-стойностните български песни, към когото изпитвам огромен респект и от когото се уча на писане. Не сте сбъркали, посещавайки това прекрасно кътче на литературата. Хубави мигове Ви желая, подобно моите, когато идвам тук.

Охо-хо! Докато ме е нямало, няколко мои приятелки са ме одумвали, и то благосклонно...
Навеждам скромно глава и мълвя благодарности...