Трима от синовете на дядо Стоян бяха шофьори и караха камиони и автобуси. Зелен прегърбен автобус, на който с бели букви пишеше СОАТ, всеки ден заминаваше за Пловдив и се връщаше след залез слънце. Багажът беше на покрива: куфари, кошници, чували... Шофьорът изнасяше отвътре едно по-малко брезентово чувалче, завързано и запечатано с червен восък: пощата. Този червен восък придаваше на пратката солидност и загадъчност. Той беше знак, че градът мисли за нашето село: важен градски началник е наредил на по-дребен чиновник да изпраща всеки ден това чувалче, в което има вестници, служебни писма, разпоредби, окръжни, повиквателни, призовки от съда, а понякога и лични писма... Не е шега работа това наше село - искаше да каже червеният восък. Без него би загубила своя смисъл службата на градския началник. А така - автобусът пътува редовно, пощата пристига, селяните знаят какво трябва да правят и какво е забранено, с две думи: държавата живее...

Бяхме свикнали от известно време да посрещаме рейса. Заедно с момчетата от махалата и аз ходех на спирката да чакам автобуса. Гледахме кой пристига, какво носи, как е облечен и после всеки разказваше на родителите или съседите. Това бяха вечерните новини, от които пък всеки си правеше свои заключения и сметки: например, дошъл си е полковник Б., носел е голям куфар, ще постои при майка си, значи в армията е спокойно, така че, дядо Стояне, твоите хора от Лондон няма скоро да дойдат... Или пък: пристигнал е бати Христо, клоун и акробат - значи цирк "Глобус" е в Пловдив.

Освен това от автобуса слизаха и други важни хора: един висок и слаб човек с дълга коса, Витковски се казваше, художник и карикатурист в пловдивския вестник "Отечествен глас"; един артист в театъра с жена си - млада и красива артистка; училищен инспектор, доктор, инструкторки от десенемето и инструктори от бекапето; милиционери, пожарникари, железничари... Пристигаше

цветът на нашето село - хора, без които и градът не можеше да мине. Ех, а ние тука дремем и доим овцете!

В училищния двор в неделя нашенци от цирка показват "номера" - въртят се на висилката, предно салто, задно салто, ходят на ръце, жонглират с чинии... Бре, малко по-големи наши братя, пък какви неща умеят! Връстниците ми коментират: да има кой да ни приеме там, в цирка, и ние ще го можем. Едно момче на наша възраст го взели в трупата "Силаги", обикаляло света... Или пък в някое училище да те приемат, суворовско или нахимовско - онези, братче, направо стават генерали, адмирали... А ние тук...

Най-смелите момчета се качваха в движение на някой камион, катереха се по стълбичката за багажника на автобуса и пътуваха така до завоя, където скоростта намаляваше и те слизаха. Така показваха на всички, че са готови за цирка. Други стреляха, под наблюдението на бащите си, с пушки флоберки и дори улучваха я врабче, я гарга. Те се готвеха за военните училища. Ние с Танко се научихме да караме колело, но това умение не ни обещаваше кой знае какви житейски успехи - малко ли бригадири или звеноводи в текезесето обикаляха къра с "Диамант" или "Мифа"?

А ние тук...Много са си задавали този въпрос и именно търсенето на отговора им е дало възможност да открият своето място в живота ...Момчетата и момичетата с яките селски корени, устойчиви на трудности и изпитания с енергията си са били двигател на много процеси в градовете ни през различните епохи... Поздрави!