И след обед татко впрегна коня, само че в онази, другата каруца, на два етажа, където се нареждат касите с лимонада. Счетоводителят излезе с молив над ухото и двамата броиха, смятаха, толкова каси по толкова шишета лимонада, тези са сайдер, онези са газирана вода, сироп малина... "Давай по селата! Че пак закъсахме с плана. И до утре вечер да си тук!"
Настаних се на високата седалка до баща ми и потеглихме под звуците на бутилките, които подрънкваха зад нас. За Арап това беше обичайната музика на конската му съдба.
Минахме през няколко села и татко оставяше в кръчми и сладкарници каси с пълни шишета, а взимаше оттам празните. В село Стряма ми нареди добре да пазя стоката, докато той е в кръчмата, защото тук си вземали сами шишетата, изпивали ги набързо и ги оставяли отново в касите. Това ме порази: как е възможно да вземеш нещо чуждо, без да го платиш? В нашето село не ставаха такива работи. Дори циганката Зоя питаше стопанина, преди да вземе нещо: кичур грозде, круша, дрешка, просната да съхне... Уважаваше се чуждото. А своето се пазеше.
И наистина: щом татко влезе в кръчмата, дойдоха трима ергенаши с накривени каскети и се заусукваха около каруцата като котараци. Единият от тях, с подбръснати мустачки, веднага взе бутилка, разхлопчи я и я отвори с гръм. Останалите двама поглеждаха ту към мене, ту към кръчмата и не смееха да си вземат.
- Много бедни били тези стрямалии! - казах аз. - Не могат да си купят една лимонада...
- Я мълчи бе, малкия! Не сме бедни ние, ама всичко вече ще е общо. Комунизъм! Трябва ли ти, взимай!
- Тогава дай каскета. Че ми пече на главата, като пътувам.
- Каскета си е мой, а лимонадата държавна.
- Държавна тя, държавна, ама баща ми се подписа, трябва да я плаща...
В това време, с каси в ръце, излязоха отвътре татко и кръчмарят.
- Казах ли ти аз? Правят го редовно - рече татко на кръчмаря.
- Питаш ли ме мене? Бащите им ядат и пият, без да плащат. Та няма да разреждам ли?
- Каква стана тя тогава? Каква я мислехме, а тя каква излезе... - В гласа на баща ми имаше горчивина, сякаш в кръчмата го бяха почерпили с пелин. - Сега, момче, плати си лимонадата, ако обичаш! - обърна се той към оня, който допиваше шишето.
- Нямам дребни! - нагло отвърна тънкият мустак, хвърли шишето върху касите и си тръгна.
Един от приятелите му извади монета, пусна я в касата, която баща ми носеше, и каза:
- Аз го черпя.
Баща ми само въздъхна.
Минахме през още две села, но там не станаха подобни произшествия, та настроението на баща ми полека-лека се оправи. Започна да подсвирква, да си тананика. Когато наближихме нашето село, той ме попита:
- Искаш ли да живеем в Пловдив?
Аз се изненадах:
- Как тъй в Пловдив? Ти майтап си правиш, татко.
- Е, то още се не знае. Ама ако стане, искаш ли? Кажи де!
- Страх ме е от Пловдив. Не познавам там никого. Разправят, имало много рейсове и камиони. Учителите били по-строги. Така говорят градските деца, кога си идват лятно време.
- То се свиква. Щото, гледай, тук за мене няма място. А пък щом ще бъдем в чуждо село, то по-добре да идем в Пловдив. Свиква се със всичко.
- Ами баба?
- Когато купим къща, ще я вземем и нея.
- О, ама и къща ли ще купим?! Откъде пари бе, тате?
- Полека-лека ще спечелим. Е, малка къщичка някъде накрая.
- Не знам, не знам... Само че няма да продаваме къщата на село. За да можем да се върнем.
Баща ми замълча, не отговори. А аз реших, че е съгласен с мене.
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката