В следващите дни разбрах, че това са мелница, хлебарница, лимонадена работилница, дърводелски цех, дарак и още нещо може би. На обед, точно в дванайсет, изсвирваше сирена, работата спираше за час и работниците влизаха в стола. Заедно с мама и татко аз сърбах фасул чорба и ядях хляб, изпечен преди малко във фурната отсреща. Непознати хора се отнасяха добре към мене, потупваха ме по рамото, шегуваха се, чудеха се, че не ям кюфтета и се заканваха да ме научат как се ядат "желви" /така казваха на костенурките/. Отначало всичко това ме дразнеше, но бързо свикнах и взе да ми харесва, почувствах, че ме уважават, макар да съм дете. Това ли е работническата класа, за която говореше радиото и пишеше вестникът? Това ли е гробокопачът? Че тя никак не била страшна.

Освен сирената до ушите ми долиташе и друг силен звук: църковните камбани. В моето село камбаната биеше или на пожар, или на умряло, а такива неща се случваха много рядко. Тук, в това католическо село, камбаните биеха прекалено често, както ми се струваше. И хората бързаха в определени часове към голямата църква в центъра - така, както работниците бързаха през обедната почивка за стола. Такова нещо в моето село не беше възможно. В моето село младежите, насъсквани от секретаря, се подиграваха на попа.

Случи се църковен празник и аз видях процесия с хоругви, кръстове, икони, деца, облечени в дълги бели дрехи, с ангелски крилца на раменете. И свещеници с тържествени одежди, и монахини... Вървяха много хора, празнично облечени, и пееха набожни песни, и често повтаряха: "Алилуя! Алилуя!" Познах сред тях и някои от работническия стол на промкомбината: значи, помислих си, и те са набожни, ами как тогава ще са от най-прогресивната класа? Или не са истински работници, или се преструват на религиозни по свои някакви подбуди...

А процесията си вървеше по централната улица, стигна до църквата, чиито камбани започнаха силно да бият, влезе вътре, аз се смесих с богомолците, те насядаха по скамейките, някои коленичиха отстрани и започнаха обща молитва: "Аве Мария грация пленна..."

Беше тържествено и богомолците бяха като едно цяло:  пееха заедно, шепнеха заедно, дишаха заедно... Когато множеството млъкваше, наставаше пълна тишина и тогава всяка дума на свещеника достигаше до всеки човек, все едно къде беше застанал или седнал.

Почувствах се неловко, не можех да се слея с тях, не  разбирах молитвите им и тихичко се измъкнах навън. Не ги упреквах в мислите си: всеки има право да си вярва в нещо, аз пък съм вегетарианец, всеки може да си бъде различен. Като тревите и цветята, като птиците. Само да си намери мястото и да не пречи на останалите.

Но когато се връщах от църквата, срещнаха ме две момчета, малко по-големи от мене, казаха си нещо и едното викна:

- Кой си ти бе? Защо вървиш по нашта улица?

Другото сви юмруци и ме заобиколи откъм гърба. Аз се стреснах, не бях очаквал такава опасност, повече се страхувах от кучета. Опитах се да обясня кой съм, но това още повече ги ядоса. Едното момче замахна и ме удари с юмрук в гърдите. Като разбрах, че няма лесно да станем приятели, аз намерих пролука между размаханите им ръце и затичах толкова бързо, че ако ме беше видял учителят по физкултура, щеше да ме включи в отбора. Те се опитаха да ме догонят, но изглежда  ги домързя, хвърлиха по един камък, ама не можаха да ме улучат. И се върнаха назад.