Майка ми и баща ми си идваха понякога за ден, за два и веднага бързаха да се върнат в голямото село Генерал Николаево. Едно лято аз много настоявах да ме вземат с тях, обещавах, че ще им помагам, че няма да им създавам главоболия. Баба каза, че може и сама да се справи с овцете, с кокошките, с поливането на доматите, а биволицата... ех, биволицата вече беше изпратена в кланицата. Съгласиха се - още повече, че след една седмица татко щял да кара лимонада по селата и така щял да мине и през нашето село, за да ме върне обратно.

Тръгнахме с каруцата, когато вече хубаво се бе стъмнило. За първи път минавах нощем през полето. Пътят беше сух, но на места изровен, изкривен - междуселски път през ниви и гори. Гледах светлинките на околните села, слушах тракането на каруцата и пръхтенето на Арап. Звездите над нас ставаха все повече и грееха все по-ярко. Баща ми се умълча, майка ми, уморена от работата през деня, задряма. В една дъбрава писна улулица. Взирах се, ослушвах се, дори надушвах с нос различни миризми: пелин и мента, люцерна, окосена през деня, дим, донесен от ветреца кой знае откъде...

По едно време баща ми се излегна назад и каза:

- Я да си поспим сега. Арап си знае пътя. Дий, Арап!

Аз също легнах по гръб, с глава, облегната на мама.

Онова небе не се повтори никога. Звездите бяха много ярки и понякога така се стрелваха надолу, че се боях да не улучат нашата каруца, изгубена сред равнината. Огромното небе над нас, което аз разглеждах до насита, беше дружелюбно, не желаеше да има тайни, допускаше ме в свои коридори, зали, лабиринти... Лежах в една каручка долу, незначителен и дребен, мравка, но стигах с мислите си толкова далеч и се вълнувах от това, че съм частица от небето и земята, че както има място за онази мъничка звездичка, която едва се забелязва, тъй има и за мене място долу, на земята, в тази равнина.

Баща ми лекичко похъркваше, майка ми навярно също спеше, защото дишаше ритмично. Будни бяхме само аз и конят. Арап вървеше бавно, сякаш също мислеше за своята съдба. Понякога се сепваше за миг, дочул далечен лай на кучета, но продължаваше да тегли леката черупка, в която спяха неговите стопани.

Неусетно бях заспал и аз. Събудих се, когато конят спря, отворих очи и видях голяма порта, а над нея върху фона на просветляващото се небе - едър надпис: Промкомбинат.

е близко

дете си :)

Не, не Мартиники по скоро с богата и нежна душевност...така може да съзерцава не всяко дете, а само вглъбеното ... Поздрави!

И аз си мислех, gor, че звездите са се изгубили, онези от огромното небе на детството, от безкрая над моето село, докато не замръкнах веднъж в него и не реших да му се посветя... Все същия огромен млечен път, току през цяло село преминава, и бабиния глас дочух, тъй както нощем ми показваше къде са "мечките", тях само знаеше... все тъй звезди се губят, щом настигнат атмосферата... Града и неговата алчност за реклами изядоха небето, издълбаха в него ями и в тях потънаха звездите ни...
Поздрави за спомените, които с прочитане на откъсите от "градината" извикваш, поне в мене!

Благодаря ви за доброжелателния прочит!
За вас ще продължа да пускам тези откъси.
Поздрави! :)