Зад явната градина имаше и друга, скрита.
Между обора с тлакана над него и зимника за цвекло, картофи, лук и зеле разцъфваше напролет тази ясно подредена, подрязана, варосана градина с праскови, кайсии, сливи, с единствената ябълка петровка, с двете млади крушови фиданки, а зад тях - пчелинът, който гледаше на юг, пчелинът от дванайсет кошера, "даданблатови", наредени под навеса с турски керемиди. Най-напред кайсиите се разголваха по розови блузки, сетне сливите побеляваха като зълви на сватба и накрая ябълката се нагиздваше с бледорозови цветчета, макар че можеше да бъде леля на кайсиите. През май валяха топли дъждове, след тях веднага грейваше пак слънце и тогава пред кошерите се разхождаха дъждовниците - птици, толкова различни от врабчетата, че ми приличаха на циркови смешници или на каракачански моми. Опитвах се да ги прогоня, боях се, че ще изядат пчелите, а те излитаха на север, но щом се върнех в къщата, пристигаха отново, като водеха и целия си цирк. Гледах през прозореца и се досещах, че някъде наблизо имат свое село, но къде - не знаех.
Отвъд високия дувар, отвъд пчелина още никога не бях и стъпвал. От двора се излизаше през портата към улицата. Знаех, че единствено оттам е пътят към училището, фелдшера и магазина; към фурната и кръчмата, към общината. Зад портата започваше чуждото, другото, различното. През портата идваха съседи, общинари, циганки на просия, другоселци се изсипваха на събор. Но в сенчестия край на двора, там, отвъд дърветата, отвъд пчелина, имаше пространство, ненаселено от нищо. Не се опитвах да го видя, да проникна в него. Засега. Изчаквах още малко да порасна.
Наблюдавах от прозореца на малката ни стая, наречена от нас килера, как се сменят дъжд и слънце, как жълтите листа политат от дърветата, без някой да ги брули, а след това по клоните залепва мокър сняг и ги превива. Килерът беше моето скривалище от чуждото: от съборяни, цигани, търговци, събирачи на яйца, агитатори, комисии... А също и от дъжд, от гръмотевици, от биволския бик, от лоши кучета. От всичко страшно и опасно. В килера имаше и нужни, и ненужни вещи: обущарските инструменти и материали на дядо ми, когото аз не помнех; пчеларските пособия на баба, която ме отглеждаше, защото майка и татко бяха в друго село на печалба; гърнета с мед, превързани с бели кърпички; сандъчето от фронта на баща ми, с пет патрона в него; и още много инструменти и предмети, оставени от хората, които са живели у дома - чираци и сираци, вуйчовци и лели, другоселци. Не трябваше да пипам тези вещи - все някога стопаните им ще се върнат да си ги вземат... Но дядо нямаше да се завърне, макар че обещавал, ако има друг живот, да се обади. Така че аз въртях спокойно обущарската машина, ограждах се с дървените калъпи, ровех из кутийките с пирончета и клечки. Понякога застивах: ами ако дойде все пак дядо? Е, ако дойде, то ще се чуе още от улицата и ще имам време да напусна килера.
През ниския, ала широк прозорец спокойно влизаше сутришното слънце, достатъчно основание да убеждавам баба, че тук ми е добре, пека се, сливиците няма да гноясат и рахитът няма да ме хване. Оттук, от втория етаж, светът изглеждаше по-друг, та аз си мислех: а как ли пък изглежда от още по-високо, от някоя топола, от оня връх, където от ранна есен до лятото почти се белееше забрадка, та по-големите момчета казваха: "Я гледай, сняг на Ботев връх!" Но за такива висоти сега не можех да си мисля. Да съм доволен, че се вижда дворът на съседите, асмата, много по-различна, гледана отгоре, пътят, орехът, под който се събираха овцете, преди да ги подгони с гегата овчарят. Пет овце излизаха от всеки двор. Пет овце изкарвахме и ние с баба. Повече не беше разрешено. Разбрах това, когато чичо Вълю каза на един човек с мустаци и каскет: "Туй, вашто, не е коператив, ами погибел!" За първи път чувах такава странна думичка - погибел - и ми хареса. Значи, рекох си, има и други думи, които баба ми не знае. А на чичо Вълю му остана прякор: и след години му викаха Погибела...
Градската градина се раздели с идеята за...
3.За Цар Симеоновата градина, Павлето и...
Цялата не помня, мисля, че не съм я дочитала.
2. Нито ден е, нито вечер (песен на Стефан Диомов по мой текст)
3. Песента "Лятото". Текст: Иван Вълев.Музика: Гриша Трифонов.Изпълнява: Пламен Ставрев
4. Песента "Обещания" от Стефан Диомов, по текст на Иван Вълев. Изпълнява Тони Димитрова
5. Песента "Лятото" по текст на Иван Вълев. Изпълнява Гриша Трифонов, автор на музиката