Откъс от романа "Скритата градина"

 Движех се нагоре бавно, плъзгах се в прозрачна сламка, свит като пчеличка в шестоъгълна килийка, някой всмукваше меда, сред който бях затънал, беше гладко, гладко и уханно. Медът бе светъл, бран от ранни пролетни треви, не пречеше да виждам: отначало двора, керемидите на махалата, сетне селото и нивите, лозята, могилите, тополите, накрая толкова се извисих, че и балканите видях отгоре като зелената релефна карта в училищния коридор. А сламката се клатеше насам-натам, сякаш този, който я държеше, беше старец с разтреперани ръце. Или пък ветровете я поклащаха? Не знаех.
   Най-сетне аз се озовах в гора, обърната с клоните надолу; бяла, бяла някаква гора, която свърши бързо и щом подадох главата си от отвора на сламката, видях лице на старец, очите му видях, те бяха много сини, и разбрах, че бялата гора е брадата му, и се досетих, че това е Дядо Господ и че аз съм в Рая. Тутакси погледнах и надолу, та проследих къде се спуска тая дълга сламка. Спускаше се в нашата градина, губеше се между кошерите в нашия пчелин. Досвидя ми се медът, ала си спомних думите на баба: "Господ дава, Господ взима" и се примирих. А старецът ме взе с два пръста и ме пусна сред тревата, без дори да ме попита нещо. И продължи да си посмуква от оня светъл мед.
   Това ли беше Раят? Огледах се: ами че то е същата градина с кладенец и щъркели, с инджирка круша по средата, с шарените птички пчелояди... Всичко, всичко беше като долу, на земята. Само че я няма баба. Кучето го няма. И овцете.
   Повъртях се аз из Рая, повъртях се, па ми стана някак тъжно, скучно. Седнах на един бял камък и заплаках.
   И додето тъй си плачех тихо, мина циганката Зоя, мина фотографът Киро, извървяха се каракачанските кервани, другоселците отидоха на сбора, учителката мина с показалка, с дневника под мишница... И никой не ме забеляза, и никой не ме попита защо плача. Сълзите ми станаха още по-горчиви и се стичаха по моите горещи бузи. Надявах се да мине покойният ми дядо - той ще ме познае, - да му кажа, че не мога тука, че искам да си ида, да се скрия в килера, да допра чело до стъклото и да гледам как в погибела събират кравите, конете, а пък те от яслите се късат и се връщат пак пред старите дворове и мучат, и цвилят, докато излезе някой да си ги погали.
   Зъбите ми тракаха, не можех да ги спра, отворих очи и видях, че съм си у дома, при баба, а през прозореца ме гледат кучето, петелът и овцете. И въздъхнах дълго, на вълни и пресекулки.
   Никому не казах за съня си. Пък и бях ли сигурен, че съм сънувал?

Невероятен сън, преразказан толкова образно, че се натъжих, заради рая на всеки един - родното място с най - милите хора, които ги няма...Заради всичко онова, което очите ни са видели и душата доловила, а сърцето обикнало в детските ни години ...Поздрави!!

Никакъв откъс , пусни ни целия роман, или всичко или нищо ! Всеки има свой рай и ад , не го забравяй !

Благодаря ти за точния и емоционален коментар! :)

Ти си максималистка... "Или всичко, или нищо"...
Вероятно ще пускам тук избрани фрагменти. Иначе ще ви омръзна.
Поздрав! :))