От кладенеца се чу глас. Овчарят го чу ясно, но не повярва. Спря се, ослуша се и тръгна да вади кофа вода. Тогава чу гласа отново. Женски глас.
Бай Велчо се надвеси над кладенеца и видя жената на границата между двата свята, където друг път се оглеждаше небето с пухкави облаци.
- Ей, кво правиш там ма, жено? Коя си ти ма?
- Давя се. Ама не мога.
- Как тъй ще се давиш ма?
- Тъй.
- Хвани се за синджира и стъпи в кофата.
- Не ща.
- Няма не ща! Слушай мойта команда! Сетне ще говорим.
- Махай се, Велчо, ще се давя, ама да видим как ще стане…
- Защо правиш тъй? Не бива тъй. Айде, послушай ме. Ще настинеш там и ще те хване някоя плевмония.
Жената се улови за кофата, но не можа да се задържи. Краката й се плъзгаха по зеленясалите камъни.
- Остави ме, Велчо. Гледай си работата.
- И що го правиш ма?
- Ми кво да живея? Толкоз години кукувам сама. Децата се запиляха по света.
- Я стига ма! Само твойте ли?
- Всеки си знае дереджето. То моят живот дотук беше. Нататък само мъка и мъка…
- Я стига ма! Само твойто ли е мъка?
- Аз си знам мойта мъка. Остави ме, Велчо. Не ми е сладък хлябът. Водата ми горчи.
Овчарят издъхна едно „Ей, проста жена, мааму стара!” и бързо се спусна към циганската махала. Повика две познати циганчета. Беше им давал сирене, та го слушаха.
По-голямото, Янко, беше здраво и ловко момче. Често препускаше на дорестия кон и мъкнеше крадени орехи и ябълки.
Отидоха до кладенеца. Надникнаха отгоре. Жената се виждаше. Мълчеше. Янко се завърза с въжето, което носеше на рамото си, подаде края му на овчаря и бавно взе да се спуска от камък на камък. Стигна до жената. Тя не продума. Но се улови за синджира, а циганчето напъха краката й в дървеното ведро. Горе вече се бяха събрали няколко мургави мъже. Завъртяха внимателно чекръка на кладенеца. Извадиха старата жена, мокра, с посинели устни. Помогнаха и на Янко да излезе на горната земя.
Бай Велчо ги остави, запиля се към жепе линията. Овцете го видяха и дойдоха при него. Погали една черноглава, която най-много го обичаше. Седеше неподвижен на купчината траверси. По бузата му се спусна капка. Може би от кладенчовата вода, която беше изпръскала прошарената му коса.

Чудесно, Гор!

личат човеците.... :)))

много