Попива сладък сок от грозде по ръцете ми.
Сам в лозето. Сам в лозето на своето съмнение,
сега съм като птица жадна и несретна
и търся в мислите гнездо за пренощуване...

"Върни се, малък Одисей на любопитството,
защото там те чакат само страх и бури!
Студено е далечното пингвиново море,
а южното ти тяло не понася фракове.
Макар че цялата Земя е кораб сред Вселената,
пристанището ти е тук, на полуострова.
А в него те очаква всичко трайно,
с което можеш тихо да умреш."

Но тази страшно-сладка музика на неизвестното...
Не можеш да ме върнеш вече, майко,
и всяка вечер ще се сливаш с камъка,
на който си приседнала да ме почакаш.
Това е нещо бяло, светло и голямо,
чиято форма още никой не познава.
Преди смъртта си ще надникна кратко в него,
но после как ще ви го обясня?

И ето: пак на моето небе се очертава
бял облак на жена и риба едновременно,
а аз привързвам към ръцете си греблата
и към далечното пристанище греба.

любопитството!

Това съм споменавала колко харесвам, не веднъж?

Любопитството е здравсловно, martiniki.
Това го знаят даже мартиниканците... Ако не вярваш, ела да проверим! :)))

Никъде не отивам. Подозрителна съм аз! Това ще е от котешкия ми живот ;)))

Словото да е здраво, горски! Да здравословим!

Одисей ;)