Ще ме засипе този сняг, ще ме затрупа
пред твоя праг - като забравена обувка...

И никой няма да узнае как
водата пламна, камъкът се разтрепера
от твоята сълза неудържима.
(Кога бе то? Отдавна - в каменната ера...)
Не ме обичаш тази зима.

Живяхме зле, живяхме в страх, живяхме трудно,
през плач и смях, до гроб и цвят, до утро будно.

И никой няма да повярва днес,
че бурята притихна в шепот и молитва,
когато се видяхме, че сме трима
и с детски глас животът ни разпитва...
Не ме обичаш тази зима.

Загърна се сама в безмълвно одеяло,
очите ти ридаят: как се е живяло...

Живяло се е временно, в отделни два живота,
но те се сраснаха неотделимо.
Сега... Изтупай ми от сняг палтото,
обичай ме и тази зима.