Като дърво под слънцето - с листата
превръщаш всеки лъч в зелен живот
и кислород край себе си излъчваш.
Свенливо криеш белия си цвят -
възторжената рана на душата.
Тичинките очакват вятър и пчели,
върхът примамва облаци и мълнии,
а корените - тъмните носачи на вода -
не спират черната си работа,
макар добре да знаят своя край:
дърва за огън в старата камина...
Но свършва август, пада първото листо,
замислен дъжд по клоните се стича
и лъсва като земното кълбо Плодът.
С кафяви семчици в средата.