От Главната на двеста метра,
от детството на километър-два:
бам! бам! – камбанката звъни едва
и нещо мига и просветва
в прошарената ти (от сняг?) глава.

Звънът от каменната кула
те връща през годините назад,
когато бе един наивник млад
и във дванайсет нула нула
реши да завладееш този град.

Тайфата от квартал Мараша
събираше се всекидневно там,
под кулата, под гръмкото бам-бам,
с една китара обща, ваша,
с едно самунче и парче салам.

Надува там Саркиз тромпета,
акордеона си разтяга Жак,
певицата Жанет потропва с крак,
стиха си казваш ти, Поета…
Ще репетирате до залез чак.

Но бързо времето изтече –
бам! бам! – заглъхват песни, секва смях…
Бам! бам! – беди, вреди, омрази, страх…
Бам! бам! – опомняй се, човече!
Запитай се: на хълма аз ли бях?

Сега, от старостта на двеста метра,
от славата на километър-два,
камбанката припомнил си едва
и стиснал в длан последната монета,
ти слизаш - бам! – с наведена глава.

Айде сега -бам! - и да ти светва! ;)

С китари, песни и т.н. ! Ама последното: "Бам! " нещо не ми хареса - главата не наведена.

Все пак добре е, че чувам това "Бам!" Добре съм още със слуха... :))

Когато се изкачвах нагоре, главата ми не беше наведена... Бам, бам, бам!!!

Ок! Бам-бам-бам.....