И какво ще я правим, и къде ще държим
тази наша... привързаност, що ли, не знам,
тази ласка-неласка, любов-нелюбов - неясно...
И с какво ще я храним, и къде ли ще спи,
тя е толкова крехка и толкова слаба,
и ненужна почти, но не можем без нея,
също както не можем без хляба...

Откъде ни намери и защо ни следи
през деня, през нощта, при слънце и бури?
Сякаш нямахме други проблеми преди,
та към всичко сега... и тя се притури!...
Тази наша-не-наша... ех, объркана каша,
от която ще сърбаме ядове, скърби,
от която, признавам си, малко се плаша...

знаех си, че съм го дописвала това стихотворение ;)))))

защото ми звучи отворено такова, естествено като за темата и интонацията да завършва така.
без отговор

и аз нямам...

как си го дописала? И дали в буквалния смисъл, или в житейската ситуация? :-)))

ех, в житейската ситуация не съм :(

в сайта съм написала едно редче, тук рачих да правя същото и се сетих, че вече съм

и го намерих в сайта...
Но то си завършва естествено с това "малко се плаша"... С основание, нали? :-))

за страх си е, човек винаги се плаши от нея