Завъртя се, завихри се снежна виелица
и напълни овразите с бяло брашно.
И животни, и хора се чудят: къде ли са
разпилените къщи, копите сено?

Автобусите спряха. Мълчат телефоните.
Върху моя прозорец - гравюри от лед.
Кой съм аз ли? Ех, вие едва ли си спомняте...
Е, минавах за млад преводач и поет.

С непокорни метафори бяхме приятели
и ме смятаха някои за еретик.
Днес калинките кротки са мои читатели,
очилатият бухал - мой личен критик.

Заживяхме различно. Сурови са зимите.
До съседната крепост се стига със джип.
Няма хляб и дърва. И излишни са римите.
На екрана се кълчат в поредния клип.

Преживявам самотно, откъснат от хората,
и се грея на верния огън от клен.
Но когато напролет вратата отворите,
ще си спомните - все пак навреме - за мен.

От една калинка поздрави ;))

Пазете този изчезващ вид!
Поздрав! :))

Интересен автор, запази с годините свежестта на интуицията си