Следобед беше. В къща "Хиндлиян".
Лозата - вече свечерена.
Но аз не тръгвам, аз съм прикован
от твоите очи, Невена.

Очи, в които грее синева
и затова не се стъмнява.
Объркан и с наведена глава
две страшни думи премълчавам.

Да ги прошепнат тъжните цветя,
смокинята да ги повтори...
Ех, Ваше Синеочие! Нощта
като крадци ще ни затвори.

След куп условности и свян
дали съдбата ще пропусне
тук, в гостната на Хиндлиян,
да слее сухите ни устни?

Ех, Ваше Синеочие...

сигурна съм, че съм го чела - дори само заради този възклик, а не е само той!

много хубаво стихотворение!