Сто цигулки в нощта,
в Стария град, на "Съборна".
Лунен блясък в медта 
на антикварна флигорна.

Древни музи в музея
са прегърнали арфи.
Тази нощ ще запея 
с думи крехки и жарки.

Искам да се укрия
в крепост от нежен шепот -
твоя шепот, Мария,
и уплаха, и трепет.

Дишам в твойте коси
и не ми се умира.
Искам да ме спасиш,
искам да те изсвиря.

Щом си тръгнеш без мене
и те изгубя в здрача,
може да те изстена,
може да те изплача.

Сто цигулки в нощта.
Люляков вятър лъха.
Отминава смъртта
с контрабас във калъфа.

:) Хубаво е. Напомни ми за едно друго хубаво:


ЖЕНАТА МАРИЯ

Борис Христов

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Благодаря ти. Радвам се, че харесваш и моето.
Но общото е само в името Мария. Защото това име е символ на жената спасителка. (Представяш ли си да го бях озаглавил Камелия или Гергана например? :-))