Някога, някога - в минал живот -
как се докосвахме в юлски ливади...
Целият наш недвижим имот
беше Млечният път,
бяха звездните водопади.

Залеза, залива, топлите дюни,
върху които 
твоето тяло се отпечата.
Ние опънахме сребърни струни
между себе си и луната.

Нямахме нужда от дрехи и дом,
нашите пръсти ни бяха и гребени.
И се прегърнахме с Космоса, щом
жадно се сляхме със себе си.

Как да те върна в онези ливади?
Аз не съм същият, ти не си същата...
Млечният път - зад железни огради.
Сива луната, служебно намръщена.

Хайде, не скривай горчиви очи
в този двайсетгодишен шал:
идва времето да се мълчи
сред голямата обща печал...

Чудесно е, Горски! Чела съм го и пак ми беше приятно.

За лека нощ!

Радвам се, че ме четеш, martiniki!

за какво им е горчиво на очите....Живи са!!

Благодаря за отзива! :-)
Горчивите очи са събрали разочарованието от разминаването на мечтите с реалността.