Когато легнахме сред нея,
студена бе високата трева.
Росата млечна ни окъпа, 
прикри ни лятна синева.
И пеехме си там с очите, 
и чувахме се толкоз ясно,
че бяха думите излишни,
че беше шепотът опасен.
И свирех аз като на флейта
по тъничката й ръка,
от тръпките на свойто тяло
тя риза огнена ми изтъка.
Видях отблизо бързи мравки
и дивите пчели в цветята,
и оплодените тичинки - 
зачатъка на семената.
Високата трева растеше
пред нашите очи като гора,
ветрец я люшка, зайци
играха в нея, слънцето я гря...
И сянка на орел премина,
преследвана от купест облак,
и ябълката беше кръгла,
и цялата земя бе обла.
Природата си бе на място,
светът си беше цялостен, спасен,
без смърт, оръжия, омраза - 
животът с ласки бе въоръжен.
По здрач момичето ми каза,
че време е да си отива.
Това ви доверих, а всичко,
което премълчавам, нека
високата трева покрива...


(Из книгата "Високата трева", ИК "Жанет-45", 2007 г.)